До Стария площад във Варшава заживяло едно чудовище – василискът. Това странно създание било способно да живее много векове и прилича на огромна змия. Хората го заобикаляли отдалеч, защото се страхували от неговите остри зъби и отровен дъх, но най-вече от погледа му. Който го погледнел в очите, веднага се вкаменявал. 

Така си живеел василискът в една стара каменна сграда, която повечето хора избягвали. Но не всички… Понякога някой заблуден пътник или прекалено любопитен човек ставал жертва на чудовището… и се превръщал в камък. 

Най-знатните хора в града се съветвали и се чудели как да се отърват от чудовището, обаче нито една тяхна идея не вършела работа. Накрая се намерил един мъж – старият Франциск, който живеел в покрайнините на града. Това бил изключително мъдър човек и след като изслушал жалбите и молбите на градските съветници и на местното население, отсъдил: 

– Василискът може да бъде победен само с неговото собствено оръжие – с погледа му…

– Но, учителю, откъде да вземем друго чудовище? – загрижили се всички. Франциск рекъл:

– Някакъв смелчага трябва да слезе в разрушените подземия с огромно огледало и когато чудовището се огледа в него, ще се вкамени. 

– Само че къде да намерим такъв смелчага? – изсумтял градският съветник Амброзий.

Франциск свил рамене и запалил лулата си. Нито той, нито някой друг имал представа, къде да намери толкова смел човек, който безстрашно да се опита да победи василиска и да спаси жителите. И така, всички се разотишли в мрачно настроение, а сърцата им били изпълнени с горчивина и страх. 

А василискът дори и не мислел да помръдне от убежището си. Настанил се там сякаш завинаги, предизвиквайки все по-голяма тревога сред жителите. Да, нещата вървели зле, а в същото време юнаците никакви ги нямало... Затова било проведено ново съвещание, на което отново градските съветници дълго обсъждали положението, докато на Амброзий не му хрумнала прекрасна идея. 

– Какво ще кажете да обявим награда? Може би тогава ще се намери някакъв смелчага?

– Браво! – зарадвали се останалите.

На следващия ден било разгласено, че спасителят е намерен. Единствено Янек, който бил беден като църковна мишка, приел предложението на съветника Амброзий. В битката с василиска виждал своя шанс за по-добро бъдеще.

На другия ден смелчагата бил отведен на Стария площад, близо до каменната сграда. Градските съветници и стражите се отдалечили на безопасно място, а Янек си поел дълбоко дъх, прекръстил се, нагласил кристалното огледало и заслизал по скърцащите стълби. Направо към василиска.

– Хайде, звяр такъв, хайде! – мълвяло момчето, опитвайки се да се окуражи. Изведнъж той спрял. Трепнал. Нещо изшумолило наблизо. Твърде близо. Янек се разтреперил от страх, после вдигнал кристалното си огледало нагоре. Затворил очи и бързо се обърнал. "Да става каквото ще!" - помислил си. И тогава чул ужасен шум, последван от оглушителен трясък. После настъпила тишина... След дълъг миг Янек отворил едното си око, а после и другото. В краката му лежал огромният звяр. Но вече не бил златнозелен, а сив, сякаш направен от камък, защото собственото му отражение го било вкаменило.

Навън вече се стъмвало. Последните слънчеви лъчи огрявали цветните каменни къщи. Бавно всички се събрали около почернелия вход към подземието, започнали да стават нетърпеливи. Изведнъж нещо изтрополило и в тъмнината се появила неясна сянка. Всички се разбягали все едно ги гонел дяволът, а по-смелите надничали зад ъгъла. 

– Жив съм! – извикало радостно момчето

– Ура! – огромна врява се разнесла из града.

– Свободни сме!

– И не трябва да се тревожа за бъдещето си... – добавил тихо Янек, стоейки сред тълпата. Всички се веселили и благодарили на Янек, а съветникът Амброзий му изплатил обещаната награда от градската хазна.

Коректа: Йорданка Илиева-Цъган, Илияна Генев-Пухалева