Малък, но максималистичен транслатологичен манифест,

или:

Оправдание за това, че превеждаме стихотворения, за да обясним на другите преводачи, че за превода на повечето стихотворения няма оправдание

 О, вий, които туй четете, надежда всяка тука оставете – отначало докрай ще намерите забележки, изпълнени с отвратително високомерие, непоносима самонадеяност и догматична убеденост в собствената правота. Че как иначе, след като това са забележки на един преводач относно собственото му дело или делото на други преводачи? Ако някой се качи на влак и влезе в купе, в което седят петима баскетболисти от националния отбор, и започне да критикува техния дрибъл и стрелба с отскок, възползвайки се от случая да спомене, че дори когато той сам играе пред гаража си, го прави по-добре, и най-търпеливите слушатели биха го сметнали за нагъл и надут, без грам възпитание и такт. На преводача обаче, незнайно защо, му се струва напълно уместно да се заеме например със сонета на Шекспир за четиринайсети път в историята на превода: сякаш самото захващане с тази работа не е арогантно нахлуване – без покана – в колектива на тринадесетте предишни преводачи. И при това, нахлуване с нетактичен, неприятен и високомерен израз на лицето: дори и да не критикува непосредствено работата на своите предшественици, в крайна сметка преводачът публикува своя нов превод само тогава, когато гърдите му изпълва надменната увереност, че неговото дело е по-добро.

Да не говорим, ако преводачът се осмели да влезе и в ролята на критик, оспорвайки открито стойността на чуждите преводи. Истината е, че тогава той е в малко по-почтена позиция от обикновения литературен критик. За разлика от последния, който почти никога няма под ръка задоволителен отговор на нервното изръмжаване на писателя: „Щом като си такъв всезнайко, братле, защо сам не го напишеш по-хубаво?“ – преводачът, който си играе на критик на чужди преводи, обикновено се присъединява към играта, тъкмо защото има в ръкава си собствен превод на произведението, който изважда с арогантен жест на дневна светлина в точния момент, сякаш казвайки: „Ами да, вече опитах и ето: получи се по-добре от твоя.” Такъв отговор, както казах, оправдава положението, но въпреки това не звучи по-малко нагло и нетактично.

От години имам силно желание да демонстрирам неприлична наглост, макар че досега се въздържах заради остатъка от чувството ми за благоприличие. Досега всъщност не съм практикувал открита и пряка критика на превод (с изключение на една припряна скица относно полските преводи на Дж. М. Хопкинс, която си позволих да направя през 1981 година), вместо това прекарах много време, критикувайки непряко, тоест превеждайки вече преведени от други преводачи стихотворения. Тук трябва да поясня, че от четвърт век съм ‒ буквално пристрастен ‒ преводач на поезия, няма такава спешна работа, ангажимент или срок, за които не бих забравил веднага, след като прочета някакво изключително стихотворение на чужд език, което ме „призовава” – както ми диктува моята надменност – да го преведа на полски.

Има три възможни реакции спрямо този „призив“. В първия случай, когато стихотворението изобщо не е превеждано досега, все още успявам да запазя привидни прояви на алтруизъм и скромност: тогава мога да скрия самонадеяния си преводачески мерак под формата на привидна, общественополезна дейност, каквато е попълването на пропуски в знанията на поляците, например за английската поезия. Вторият случай, в който стихотворението вече има един или повече отлични преводи, също привидно се характеризира със сравнително прилични намерения: тогава мога да маскирам своето високомерие, видимо в решението да се заема с още един превод, с намерението да обогатя литературата с моята лична, допълваща предходните или полемична преводаческа интерпретация, която – обяснявам лицемерно на всеки, който иска да слуша – може би няма да бъде по-добра, но допълнително ще хвърли светлина върху смисъла на оригинала. Грозните черти на моята същност обаче излизат наяве изцяло в третия случай, когато всички съществуващи преводи на дадено стихотворение ми се струват несполучливи: тогава вече не мога да скрия, че превеждам тази поезия, освен по редица други причини, също, или може би дори преди всичко, за да докажа на читателите си и на себе си, че умея по-добре.

Умея по-добре (от другите преводачи): в тези две думи се крие един възможен и може би най-автентичен отговор на въпроса, защо се превежда стихотворение, което вече е преведено от някой друг. Умея не по-лошо (от автора): това също е един от възможните и вероятно най-искрените отговори на въпроса, защо изобщо се превежда. Желанието да се направи услуга на читателите, незнаещи чуждия език, желанието да се обогати родната литературна култура, желанието да се отдаде почит на един изключителен чуждестранен поет – всички тези намерения са прекрасни и по принцип напълно искрени, но мисля, че измъчван или инжектиран със скополамин, всеки преводач на поезия би си признал рано или късно дълбоко пазената в тайна истина: движещата сила на неговите действия е амбицията. На въпроса, защо участва в турнири, един шампион по шахмат отговорил: „Защото няма нищо по-приятно от момента, когато усещам, че троша гръбнака на противника си.“. Дори и да звучи грубо, трябва да признаем: превеждаме сонета на Шекспир, за да строшим по подобен начин гръбнака... не, не дай си боже, не на Шекспир и не на неговата поезия, а на съпротивата на привидно непреводимото – и за да изпитаме чувството за двукратен триумф: умея също толкова добре (като Шекспир), умея по-добре (от другите преводачи).

Не става ли дума за нещо подобно при самото писане? Не пишем ли затова, за да оправдаем с измерими доказателства претенциите на нашата амбиция и преувеличеното самочувствие относно таланта ни? Да, но превеждането на поезия е особена област на писане, в която е възможно ефектите да се сравняват относително най-обективно. Ако някой много упорства, би могъл да твърди, че стихотворението на Тадеуш Ружевич „Възхвала на тъщата“ е по-добро от сонета на Семп Шажински „Ех, какви бурно въртящи се облаци...“[1], но не би било много ясно, какво изобщо оправдава и прави възможно сравнението на двете стихотворения. Преводът обаче може да се сравни с оригинала и другите преводи на доста по-сигурна онтологична база: нали те по принцип са версия на едно и също произведение. Сравнението с цел да определим коя версия е най-добра, в този случай може да бъде донякъде обективно.

Но именно „донякъде“. Тази дума побира бездната на хаоса на понятията и на фундаменталните разлики във възгледите. За пълен обективизъм можем да говорим само тогава, когато всички сме се уговорили и съгласили за две неща. Тъй като става въпрос за критерия на вярност спрямо смисъла (смислите) на оригиналното стихотворение, първо би трябвало да определим какъв точно смисъл или смисли има въпросното оригинално стихотворение. А не бихме могли да го направим, без да сме разрешили предварително втория несравнимо по-голям проблем: какво изобщо означава понятието „смисъл“ в поезията, как и къде се проявява и по какъв начин решава за неповторимата същност на произведението.

Тук се затрудняваме и то сериозно: вторият от тези проблеми никога, а първият – почти никога, не се разглежда и разбира по един и същи начин от различни хора. Трябва да си припомним баналната истина: превеждането на поезия винаги е акт на нейното интерпретиране. Полският език използва взаимозаменяемите думи tłumaczenie и przekład[2], сякаш приемайки, че те са еквивалентни, но самата етимология на двете думи показва разликата помежду им. Аналогична опозиция съществува и на латински. Tłumaczę (бел. прев. бълг. ‘тълкувам’) би било еквивалент на думата interpretor (чието основно значение е ‘обяснявам’, а също ‘разбирам’ и ‘отсъждам’); przekładam (бел. прев. бълг. ‘превеждам’) е калка на думата transfero (като причастие translatum, откъдето идва translacja и translator (бел. прев. бълг. ‘превод’, ‘преводач’)). Както виждаме, разликата е значителна. Зад нея стои обоснованото убеждение, че механичното „превеждане“ на даден текст от един език на друг (визия, която впрочем опростява фактическото положение, защото и дума не може да става за такава идеална механизация на превода и при най-простата проза) не е същото като неговото „тълкуване“, което разглежда акта на пренасяне на текста на друг език като един вид „обяснение“, основаващо се на „разбиране“ и „отсъждане“. Следователно превеждането е интерпретация, разбирана като експликация на текста от крити́ка. То е дори нещо повече, сякаш експликация на текста повдигната на квадрат: критичната интерпретация описва единствено свойствата на коментирания текст на своя метаезик; в крайна сметка преводаческата интерпретация създава аналогичен ‒ аналогично функциониращ – текст на различен етнически език. Готовият превод е сякаш осезаемо, измеримо доказателство, че оригиналът е идеално разбран. Толкова идеално, че е в състояние да функционира в език и литературна култура Б, както и в език и култура А.

Как да проверим тази еквивалентност на функционирането? В особено сполучливи случаи най-сигурната проверка – тук, за съжаление, трябва да преминем от семиотика към соматика, но няма друг начин, физиологията поне не лъже и не може да се фалшифицира – са тръпките, които ни побиват, сълзата, която се отронва или неконтролируемият изблик на смях. В крайна сметка защо четем едно стихотворение? Защото – нека повторя думите на Виткаци, според когото впрочем именно поезията е лишена от този вид възможност за въздействие – неговото единство в многообразието ни е накарало да потръпнем. Едно метафизично, но и напълно физиологично потръпване. Следователно преводачът на поезия превежда, не само за да достигне и надмине оригиналния текст, за да строши гръбнака на неговата езикова и формална съпротива, но и за да почувства тръпката на екстаза в собствения си гръбнак. По-точно казано, за да разбере защо са го побили тръпки, когато е прочел оригинала, а човек може да го разбере с абсолютна сигурност само когато провери дали ще изпита подобно чувство, когато пресъздаде произведението на собствения си език.

Всеки, който се е докоснал до дискусията на преводачите и има най-малко понятие за процеса на превеждане на поезия, може тук да изрази изконното съмнение: дали изобщо подобно съвършено пресъздаване е възможно? Дали превеждането на поезия, както самите преводачи постоянно ни убеждават, не е винаги неизбежна загуба? Нали самите превеждани поети твърдят, както Робърт Фрост, че „поезията е това, което се губи при превода“? Не е ли процесът на превеждане сам по себе си серия от отстъпки и компромиси, а самият превод необходимото зло, нещо по принцип непълно, в най-добрия случай приблизително? Накратко казано, верен ли е изтърканият афоризъм, според който преводите са като жените – или хубави, или верни?

Що се отнася до мен, привидното остроумие на този афоризъм винаги е бил пример за това, колко идиотски са всички пословици, когато се вгледаме в тях. Откъде идва тази наша мъжко-шовинистична сигурност, че красивата жена по принцип не е вярна? Или че жената е вярна, само защото не е красива? Aз лично познавам много жени, които са едновременно красиви и верни: някак си тези черти не се изключват взаимно. И знам доста преводи на поезия (не, не само мои), които също са успели по някакъв начин да съчетаят тези две черти.

Обаче, разбира се, цялата тази аналогия по начало няма смисъл: доколкото можем да се уговорим да приемаме верността на жените като абсолютна стойност (или е вярна или не, една изневяра заличава години на вярност), дотолкова не можем да направим същото по отношение на „верността“ на превода. Последното не е абсолютно, а може да се степенува – за една жена не може да се каже осемдесет и пет процента вярна, за един превод може. Разбирането на понятието „вярност“ на превода освен това зависи и от приетата методология. Тъй като става въпрос за „вярност“ спрямо оригиналния смисъл, основният въпрос е: какво смятаме в едно поетично произведение за седалище или носител на смисъла, или за фактор, който го поражда? И какво считаме за толкова важен смислов фактор, че изисква от преводача безусловно спасение в процеса на превода? Щом истински обективните разлики в езиковите системи, системите на версификация, системите на литературната традиция и др., превръщат превода на стихотворението в негова интерпретация, също в смисъл на „отсъждане“, избор на най-малкото зло, намиране на относително най-близки еквиваленти, отказ от нещо, за да се спаси нещо друго – тогава, разбира се, не е безразлично какви критерии приемаме в процеса на взимане на решения. Какво трябва да оцелее в един превод, за да може преводачът да има право да каже „умея не по-лошо“ (от автора), „умея по-добре“ (от другите преводачи)?

Korekta: dr hab. Iliana Genew-Puhalewa

[1] Бел.прев. Заглавията на всички произведения са преведени от нас за нуждите на настоящия текст.

[2] На български и в двата случая се използва думата превод, но ако трябва на разграничим за нуждите на настоящия текст, тогава tłumaczenie ще преведем като тълкуване, а przekład като превеждане.

Stanisław Barańczak – ur. 13 listopada 1946 r. w Poznaniu, zm. 26 grudnia 2014 r. w Newtonville, to polski poeta, krytyk literacki, zasłużony tłumacz literatury angielskiej, rosyjskiej i litewskiej. Był jednym z najważniejszych twórców Nowej Fali, działacz Komitetu Obrony Robotników. Ukończył studia polonistyczne w poznańskim Uniwersytecie im. Adama Mickiewicza, gdzie pracował później jako nauczyciel akademicki. Debiutował w roku 1965 na łamach miesięcznika „Odra”. Pierwszy tom poezji opublikował w 1968r. Od marca 1981r. przebywał w Stanach Zjednoczonych, gdzie wykładał literaturę polską na Universytecie Harvarda. Jako tłumacz Barańczak poświęcał się szczególnie barokowej poezji metafizycznej, która do pewnego stopnia ukształtowała jego własny styl poetycki. Jest zazwyczaj uważany za przedstawiciela poznańskiej szkoły przekładu. Jego publikacje dotyczące teorii przekładu służą kształceniu kolejnych polskich tłumaczy pracujących w różnych językach.

„Mały, lecz maksymalistyczny Manifest translatologiczny albo: Tłumaczenie się z tego, że tłumaczy się wiersze również w celu wytłumaczenia innym tłumaczom, iż dla większości tłumaczeń wierszy nie ma wytłumaczenia” po raz pierwszy ogłoszono w czasopiśmie Teksty Drugie: teoria literatury, krytyka, interpretacja w 1990 roku. Tłumaczenie fragmentu tego absolutnie klasycznego manifestu powstało na zajęciach online i według niektórych jest jedną z najciekawszych rzeczy, które pozostaną po tym jakże dziwnym okresie pandemii.